34: От отмъщението през импровизацията до границата на неизразимото
Интервю с Любомир Младенов
Дони Георгиев: Първите години на 21 век бяха време на несигурност и промени. Може да се каже, че филмът улавя много точно атмосферата на едно поколение в преход. Как този контекст повлия върху създаването на 34 и върху личния ти творчески път? Чувстваш ли се част от това поколение като разказвач и част от него, като наблюдател от дистанция, или нещо между двете?
Любомир Младенов: Мотивът да направя 34 беше от друго естество – няколко години преди това снимах късометражен дебют в БНТ, беше кошмарен процес и бях на път да се откажа изобщо от киното. 34 се случи като някакво отмъщение, той като сюжет е сходен с дебютния филм, само че го снимах с подходящия екип, без грубата намеса на хора отвън. Чувството беше съвсем различно, повярвах си и затова 34 ми е скъп.
Иначе май не съм мислил особено дали изразявам истината за моето поколение. Ако се е получило така – още по-добре, вероятно това означава, че съм бил искрен. Но тогава ме привлече някаква по-обща, „Чеховска“ гледна точка. Този омагьосан кръг, в който героите живеят, ми се струва опасност, в която човек лесно попада, не съм склонен да обвинявам епохата.
Д.Г.: Във филма проследяваме един ден в живота на трима приятели, събрани в ограниченото пространство на един апартамент. Това пространството в апартамента изглежда, че играе важна роля и създава усещане за близост, но и за застиналост и вътрешни колебания. Какво те привлече в това пространство и до каква степен мястото е самостоятелен „герой“ във филма?
Л.М.: Идеята за филма тръгна точно от този апартамент и там нещата се случваха точно по този начин, не помня изобщо нещо да сме размествали. Вероятно ако трябваше да правим декор специално за филма, много щеше да се изгуби. Не знам пространството дали е „герой“, по-скоро е точен израз на вътрешния свят на тримата герои, това ме привлече.
Д.Г.: Работил си с актьори като Цветан Алексиев, Маргита Гошева и Христо Петков, които създават усещане за автентичност и близост, тъй като те са част от това поколение. Как протече работата ти с тях и доколко диалозите и ситуациите бяха резултат от общ процес на търсене? Имаше ли и моменти на импровизация и излизане извън сценария с цел добавяне на истории от личния живот на актьорите? Любопитно е, че техните герои във филма носят собствените им имена.
Л.М.: Беше важно диалозите да звучат автентично. Имаше писан диалог, но преди всеки кадър се стремяхме да го оживим и импровизирахме много. Репликата на Маргита „Ти на колко си години?“ и отговорът на Цветан „на трийсет и четири“ бяха спонтанно изречени от актьорите, в един единствен дубъл. Оттам дойде и заглавието на филма. Тогава и аз бях на 34, с Цецо сме връстници. Героите носят собствените си имена, защото ни се стори, че с измислени нещата стоят смешно. Защо така ни се е сторило не помня, но едва ли е било случайно.
Д.Г.: Днес, близо две десетилетия по-късно, как гледаш на въпросите, които героите си задават? Смяташ ли, че темите за посоката, зрелостта, търсенето, намирането и личния избор звучат различно в настоящия момент?
Л.Б.: Днес едва ли изобщо бих заснел такъв филм. Тази неореалистична стилистика вече не ми е интересна. Което не означава, че не обичам такива филми, но като зрител все повече ми липсва едно друго кино, което, с риск да е някак изкуствено, опитва да говори за дълбоките, скритите феномени, които движат света и хората. Модерно е да се мисли напоследък, че сериозното кино, за разлика от развлекателното, трябва да изрича директно проблемите на съвременния човек, трябва да казва истината. Тази „истина“ обаче често е много опростена, идеологизирана е, вкарана е в тесни рамки. Опитвам да гледам на света покрай себе си като на многолико пространство, в което продължава да има и много красота, тайнственост, обаяние. Тези неща често са на границата на неизразимото, но киното, през един по-метафоричен език, е способно да ги изрича. Или поне да намеква за тях.
Д.Г.: Знам, че работиш върху нов филм със заглавие Срещу слънцето, на който си и режисьор и сценарист. Може ли да ни разкажеш малко повече за него и за това как върви процеса по завършването му?
Л.Б.: Заснех филма преди повече от две години, предстои да финализирам звука, трябва да е готов в близките два месеца. Трудно ми е да синтезирам сюжета в едно изречение. По-скоро бих казал нещо за героинята – става дума за едно момиче от далечен провинциален град, от периферията на света, което знае повече от всички нас, тези, които обитаваме центъра.
Любомир Младенов е завършил Художествената гимназия в София и кинорежисура в НАТФИЗ – в класа на проф. Георги Дюлгеров и проф. Светослав Овчаров. През 2000–2002 г. е режисьор на документалната поредица „Един ден на..“, продукция на БНТ. Автор на филмите „Кораб в стаята“, 2018, „Витоша“, 2013, „Ловен парк“, 2009, „Сфумато на 20“, 2008, „Картинг“, 2007, „34“, 2007, „Черни бегълци“, 2004, и др.
