Авангардът на желанието
Стефан Гончаров
Методът на „изящния труп“ е сред най-емблематичните изобретения на сюрреализма. Разработен от знакови представители на движението като Андре Бретон, Жак Превер, Ив Танги и др., въпросният подход за писане (и впоследствие рисуване) третира творческия процес като колективно, асоциативно и в общи линии – лудическо мероприятие, разгръщащо се процесуално, стъпка по стъпка, като онирична серия от случайно монтирани образи и съждения. Техниката е сравнително семпла – взима се лист хартия и първият „играч“ изписва дума или цяло изречение. После страницата се прегъва така, че следващият участник да не вижда написаното, докато съчинява следващия ред. Това се повтаря, докато не се изредят всички играчи поне веднъж. Накрая листът се разгъва и полученият колаж от думи се разчита като свързан текст, независимо колко ирационален и аграматичен е той. Дори може да се твърди, че колкото по-изненадващ, сугестивен и абсурден е резултатът, толкова по-добре. Все пак целта не е да се произведе разбиране, а по-скоро удивление (а защо не и смут?), като се разкрие „несъзнаваното на езика“, т.е. всичко онова, което думите са в състояние да кажат въпреки нас и нашите най-упорити опити да ги овладеем.
От тази перспектива заглавието, което Петер Черкаски е избрал, почти манифестно вписва експерименталния му филм в една авангардна традиция, третираща с игрива самоирония и психоаналитичен патос границите на съобщимото – на всичко мислимо, преднамерено и рационално в знаците, които непрестанно си разменяме. В случая обаче упражнението не е колективно и на масата за сюрреални дисекции не е „трупът на думите“, а този на кинематографията. Иначе казано, „Изящният труп“ на Черкаски е филм, ангажиран с формалните качества и експресивните възможности на киноезика. Става дума за произведение, което без-разсъдно (но не и безидейно) колажира цял набор от разнородни техники, образи и звуци, за да създаде хипнотично преживяване, експлициращо не само сугестивната мощ на кинетичния образ, но и силата на трансгресивното желание, което го задвижва, желанието на зрителя или още по-добре – на синефила.
Разбира се, доколкото филмът на Черкаски наистина постига целите си, той не е непременно уникален. Може да се твърди, че още от времето на христоматийни ленти като „Rhythmus 21“ (1921), „Ballet Mécanique“ (1924) и „Човекът с кинокамерата“ (1929), авангардът в „седмото изкуство“ се е занимавал с това да експериментира с изразните средства на кинeматографията. Една от целите му винаги е била да се оголят разнообразните ефекти, които киноезикът предизвиква и у зрителя, и у „грубия материал“ (светлината и целулозата), от който са изградени „сънищата“ на големия екран. И въпреки че това е донякъде твърде общо твърдение, то важи с пълна сила, що се касае до своеобразния контекст, от който Черкаски изхожда, а именно – този на австрийския авангард от втората половина на 20 в. Както ясно си личи в работата на режисьори като Петер Кубелка и Курт Крен, чието влияние е повече от осезаемо в творчеството на техния по-млад колега, експерименталното кино в Австрия е белязано от въпроса за възможностите и границите на филмовата форма. Съществуват естествено и други авангардни тенденции в „страната на валсовете“, като тук можем поне да маркираме по-натуралистичната, перформативно-корпорална естетика на акционистите и на други артисти като Вали Експорт и Мара Матушка (която е родом от България).
Въпреки че почеркът на Черкаски е по-скоро „структурален“, неговите филми, поне на тематично равнище, са често пъти не по-малко инвестирани в „афективния потенциал“ на човешкото тяло от „акциите“ на Гюнтер Брус и Ото Мюл. Това си проличава ясно в „намерения материал“, от който е съставен „Изящният труп“. Става въпрос за серия внимателно подбрани порнографски кадри, монтирани така, че да придобият неясната, буйна и рояща се форма на мокър сън. Въпросната еротична фантазия се разгръща в съзнанието на спяща „нудистка“, излежаваща се безгрижно на приказен плаж, окъпан в светлина, като обстановката – фактът, че по скалистия бряг се разхождат кротко и други голи хора – създава усещането, че се намираме на острова на блажените. С други думи, доколкото обраната сюжетна рамка на филма може да бъде концептуално разчетена, Черкаски като че ли провокативно намеква, че дори в рая мъртвите души биха жадували за тъмните наслади и жестоките страсти на тялото.
Разбира се, това не е метафизично съждение, а по-скоро психоаналитично наблюдение, представено по алегоричен път. Идеята на Черкаски е, че човешкото същество не би искало да бъде „спасено“, ако това означава, че всичките му нужди и копнежи ще бъдат задоволени веднъж завинаги. Както отбелязва френският психоаналитик Жак Лакан, чиито идеи оказват силно влияние върху режисьора, хората по-скоро „желаят да желаят“, а за това е необходимо нещо да им липсва. Нужна ни е причина да копнеем – някаква пречка, която бленуваме да надмогнем. Неслучайно колкото и да е порнографски сънят на „нудистката“, в него почти не присъстват чисто голи тела. Всички мъже и жени, преминаващи екстатично на екрана, са по-скоро на ръба да бъдат разсъблечени. Защо? Защото в крайна сметка няма трансгрес (и съответно еротика), ако няма и граница. Оттук идва и интимната връзка на киното с желанието. Ако екранът не действаше като почти невидим предел, който не сме в състояние да пресечем, освен в най-смелите ни фантазии, то тогава седмото изкуство нямаше да е нищо повече от мъртвороден сън – труп, ограбен от цялата си красота и „изящество“.
Представянето на филма „Изящният труп“ и този текст се осъществяват с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС по инвестиция BG-RRP-11.016-0049. Цялата отговорност за съдържанието се носи от авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
