На умната риба враг ѝ е не стръвта, а рибарят.
Стефанѝ Стоева
Човекът винаги се стреми да създаде подобна на себе си и на своя бог версия на реалността. Той забравя за терестриалните си граници и пренася отражението на очите и носа си върху всяка повърхност на съществуване. За него природните катаклизми не са отмъщение, а неизбежни актове на природата, непредизвикани от неговата дейност. Той има нужда от злобни почернели очи и брадви, за да идентифицира отмъщение и революция.
Той първо беси, а след това издига паметници на обесените.
Филми, бременни с цинизъм
В средата на ХХ век се родил един човек, той на вещица приличал и децата не обичал, с пълна кошничка в ръка, той играел ча-ча-ча.
Тази намусена абстрактна фигура с остър нос от детските песнички описва чудесно златната ера на загребската анимация, окупирала периода от 1956 до 1978.
На територията на тогавашна Югославия се оформя благоприятен климат, който задава тенденции и влиятелни движения в световната анимация. Стилът на филмите е изпълнен с боцкащ хумор, критика към политически и социални проблеми, демонстрирани чрез много конкретен визуален език. Последният е изграден от ясни графични структури, които успяват да проявят доза непредвидимост, преди да се разпаднат в смислови химични съединения, формиращи смях и ужас на пяна. Линиите, с които са нарисувани анимациите, дават усещането, че са изваждани изпод кожата на авторите трънчета и събирани в буркан на последната лавица, преди да бъдат разпилени в категорични форми на съпротива. Целият този стил се оформя около студиото Загреб филм, където млади художници, режисьори и карикатуристи създават анимации, които отклоняват поглед от захаросаната естетика на Дисни и се насочват към модернизъм, сатира и философска дълбочина.
През този период хърватската анимация генерира международно признание, което избухва в блясъка на наградата „Оскар“ за късометражния Сурогат (1961) на Душан Вукотич – първата такава награда за неамерикански анимационен филм.
Кадър от филма “Сурогат” (1961)
Към края на 70-те години под натиска на политическите промени анимацията започва бавно да затихва и макар и наследена от свръхкачествени артисти, фокусът се измества. В Хърватия се създава фестивалът Animafest Zagreb (1972 г.), който става вторият по значимост фестивал за анимация след Annecy (Франция).
Svijet u kojem živimo nesavršen je i po mnogo čemu odbojan. Ali jedini moguć i on nam je jedina šansa.
– Josko Marusic
Oт архитектура до карикатура. Това е пътят на Йошко Марушич един от най-видните анимационни артисти в историята на хърватската школа. Още в университета по архитектура започва да печели пари и име със своите комикси и карикатури и впоследствие се превръща в символ на експериментаторската сцена на анимацията. Той пренася много интересни механизми от работата си на архитект в работата си като аниматор. Пример за това е структурата му за образа в наратив. Тази динамика в конструкцията е поставена на определен вид дистанция от приемащия, която много наподобява на усещането за наблюдение на сграда или даже можем да го разтегнем още и да кажем мравуняк. Успява много ясно да затвори зрителя си в клетка, завàрена с чувството за божественост и власт, но лишена от поилката за вина. Това лесно може да бъде усетено във филми като Perpetuo (1978) и Skyscraper (Original: Neboder, 1981).
Филмът, създаден между последните два споменати, обаче е истинска причудица. Той не прилича на останалото му творчество и подчертава силно склонността към алтернативни избори на автора. В него поилката се превръща в езеро, подобно на онова от „Сърца за изтръгване“ на Борис Виан.
В Ribije Oko / Рибешко око (1980) на Йошко Марушич на всичко пращи от студ и порязващ скреж. Светът изглежда е загубил всичката си глазура и е останал гол по чакъл. В премиса на филма се показва самотен рибарски остров, отделен сякаш не от сушата, ами от цялата вселена. Жените и децата изпращат мъжете в лодките, които да подсигурят храната на общността.
Човеците са обрисувани в големи бели тела с хиперболизирани ръце и акценти на събрани очи. Самото им съществуване излъчва някакъв вид неспокойствие и отричане. Всичко е изписано с болезнена цветова палитра от наситено тъмносиньо, бяло и червено.
Докато ни представя антагониста (рибата, която е потопена в по-светлосини тонове), авторът я кара да изглежда угрижена, красива и изплашена. Прави се интересен паралел между малките деца и малките рибки. Последва момент на стагнация (защото все пак това е и limited animation), мъжете се отдалечават с хищните си весла и изниква въпросът: Quis custodie ipsos custodes? Жените и децата, пазачите и символите на дома остават оголени.
Тук е преломният момент на нападение, идващо от жертвата. Природата не обръща другата буза, рибите излизат на суша с тризъбци и тояги и започват да умъртвяват всичко по пътя си. Чертите на лицата им приемат човешки изражения, в началото излезли от водата с тромави стъпки, те преживяват интересни телесни промени по време на екстерминаторската си дейност. В началото с тромави стъпки, след това с подскоци, докато към края на фиаското те вече плуват във въздуха. Постепенно превземат крепостта.
Селото е терасирано на склон и перспективите играят приятна калейдоскопична въртележка, изпълнена с насилие. През цялото време картините се премрежват от червени мрежи, оригинално използвани за улов на риба, сега те се развяват като знаме на отмъщението и поглъщайки телата, ги смъкват по стълбите към пристанището. След цялата гротеска са намерени две криещи се деца, които неизвестно дали за назидание или за опрощение биват овързани в мрежите живи и погълнати от морето.
Мъжете обръщат лулите си, потеглят обратно с тежките мрежи и блажени уморени усмивки и пристигайки - застиват.
Финалът е наслоен с тази дистанция, която посочих по-рано, изглежда като прилив от зъби, които само те одраскват, когато са били толкова близо да те разкъсат. Прозрачният воал е раздран и тази власт на наблюдателя е изжонглирана в ръцете на някой друг. Близък, но невидим. Цялата тази феерия от злокобие и анимирана вендета се разиграва върху слой от музикалното оформление на Томислав Симович, който използва дванадесеттонова техника, изпълнена от седем чела. Техниката, известна още като додекафония, дванадесеттонов сериализъм, е метод за музикално композиране. Тази техника цели да гарантира, че всички 12 тона от хроматичната гама звучат с еднаква честота в музикалното произведение, като същевременно се избягва акцентиране върху който и да е конкретен тон. Това е отвратително напрягащо, но зверски добре изпълнено в комбинация с визуалната динамика на филма.
Този филм е дълъг 249 метра
Всичко е както трябва, но всеки го е разбрал както може. Преглеждайки материалите, които са създадени като отклик на филма, ми направи огромно впечатление колко малко емпатия се изпитва към „агресора“ и колко малко се разисква неговата природа и причина. Наблягаше се главно на жестокостта на рибите, но не и на жестокостта на мрежите. Някак си беше изпуснат елементът, който подчертава, че във филма са представени предимно човешки поведения и единствено тишината в края подсказа за гигантската действителна мощ на природата. Пътят за размисъл е дълъг, но понякога е 249 метра.
Представянето на филма „Рибешко око“ и този текст се осъществяват с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС по инвестиция BG-RRP-11.016-0049. Цялата отговорност за съдържанието се носи от авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
