Да подкопаем системата отвътре - Ане Хьорт Гуту и “Манифест”
текст от Савина Петкова
Когато теоретикът Ричото Канудо обявява киното за “тотално изкуство” в своя “Манифест на седемте изкуства” през 1923г., в думите му прозира типичен за междувоенния период оптимизъм. Завиден патос личи и в опита да увековечи киното с епитети като “съвършен синтез” и метафори за брака между Изкуството и Науката – както и подобава на жанра, в който пише. Въпреки това, желанието му да обедини множеството от изкуства под един консолидиращ принцип ми се струва много по-интересно, отколкото йерархичността, която му спечелва славата на един от първите киноведи изобщо. Съвременните образователни системи също предпочитат синтез над специализация и това личи в речника им: думи като “интердисциплинарен” се подразбират. Тясноспециализирани хуманитарни катедри затварят врати и стават част от по-големи и по-доходоносни звена в нови негостоприемни сгради, по света и у нас. С късометражния си филм “Манифест”, норвежката режисьорка Ане Хьорт Гуту ни дава пример за това, как можем да подкопаем системата отвътре.
“Манифест” е документален филм за дома, който ти е чужд, нищо, че става дума за една норвежка художествена академия, преобразена след цялостен ремонт и преустройство. Гуту (зад кадър) интервюира студенти и членове на администрацията във факултета по изящни изкуства, музика и дизайн с топлота и колегиалност. Малкото на брой въпроси, които си позволява да зададе по време на записа, са достатъчно лаконични да спечелят доверието на зрителя – че режисьорката е във възторг от това, което вижда и чува, е без съмнение. В съдържанието на тези интервюта обаче е скрита награда за всеки (предимно чужденец), който гледа “Манифест”: никой не очаква от привилегированите представители на тази богата държава да се разбунтуват, не и по този начин. Тук не става дума за стачка или за окупация, но подходът им е също толкова радикален, щом успява да замаскира тип самоуправление като институционален ред. Чистачката е всъщност ректор, в онлайн портала графикът е изпълнен с фиктивни предмети, прозорците се отварят с ключове, замаскирани като USB, DIY кухня на колела спасява всички от диктата на университетското кафене. Отвън, казват те, всичко изглежда изрядно, затова и никой няма да ни разкрие. Филмът ни спестява информацията, че става дума за бившата художествена академия в Берген, която през 2017г. става част от неразпознаваемия за студентите факултет по изящни изкуства, музика и дизайн в Бергенския университет, мой временен alma mater няколко години по-рано.
Да скърбиш за сграда, която вече не съществува, е меко казано странно: все пак нали следва да си пазим тъгата за хора, животни и изобщо живите същества на тази планета, които имат най-голяма нужда от нея! За “Манифест” няма съмнение, че хората са на първо място, но и местата, които те обживяват в опитите си да споделят знания и да създават изкуство, заслужават внимание. Патосът на филма е донякъде сходен с този на Канудовия “Манифест”, но Гуту и интервюираните от нея се обявяват против тотализиращите практики и строгите йерархични строеве под опеката на капитала; против университета и академията, превръщащи се в инструменти на контрола; против лъскавите сгради и обещанията за светло бъдеще, които изключват хората от уравнението. Самата Ане Хьорт Гуту освен режисьор, артист, куратор, е и професор в академията по изящни изкуства в Осло – в иначе невидимото ѝ присъствие личи грижата ѝ за студенти, колеги и институцията като такава.
Представянето на филма „Манифест“ и този текст се осъществяват с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС по инвестиция BG-RRP-11.016-0049. Цялата отговорност за съдържанието се носи от авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
