На гости в рая: „Откъм брега“ на Аниес Варда
Нева Мичева
През май 1958 г. на все още младия, но вече авторитетен фестивал в Кан Златна палма печели съветският филм „Летят жерави“ – напук на Студената война и на Желязната завеса. Кан кипи от живот и заедно с Ница, Сен Тропе и Монако отдавна е емблема на Лазурния бряг – пъстрото, наглед безметежно средиземноморско крайбрежие на Франция. От живот кипи и киното – в самия край на предната година една журналистка е дала име на онова, което десетилетия по-късно ще е всеизвестно като най-яркото течение във френското кино: Новата вълна…
През юни 1959-а по салоните като кинопреглед (в чудата комбинация с тежката драма „Хирошима, моя любов“) тръгва „Oткъм брега“ – 27-минутен филм за Лазурния бряг, сниман предното лято по сценарий и под режисурата на Аниес Варда, млада фотографка, родена в Белгия и завършила литература и психология в Сорбоната. „Откъм брега“ е поръчан от френското Бюро по туризма и е нещо средно между реклама и пътепис, документ и импресия, възхвала и вземане на подбив. Тонът е насмешлив, колоритът е този на романтична стара картичка, видяното тук-таме закачливо се разминава с казаното, дикторите са мъж и жена, които ту се допълват, ту се поправят, музиката окрилява безгрижно подскачащия разказ, а хореографиите на екрана са ту спонтанни, ту явно нагласени. Едни ракурси се шегуват, други съблазняват.
Небесносиньо море, морскосиньо небе, пинии, крайбрежни алеи, гмеж от летовници. Под въвеждащите титри мъжки глас оперетно пее на развален италиански, сякаш импровизира на мига: „Ница-а, най-красива-ата… ангели… а-а-а“ (докато пред очите ни се нижат картини със статуи и беседки, къде по-цели, къде по-изпочупени); „Ка-ан, най-красивият… корабите… хотелите!“ (кадри с кораби и с хотели); „Анти-иб, най-красивият… най-старият, най-живописният…“ (възрастен мъж по бански и червена плетена шапка а ла Жак Кусто плюс крепост на хоризонта) и т.н., и т.н. Сега ще ви разправим – обещава задкадров глас – не за „туземците“, а за приходящата тълпа: „туристите, зяпачите, мигрантите, аматьорите, минувачите…“.
След подобно въведение сякаш не може да следва нищо сериозно. И все пак Варда и екипът ѝ успяват да съберат всичко необходимо за отварянето на пътешественически апетит: любопитни факти за околностите, столетни маслини, олеандри и мимози, вили с ексцентрични декорации и имена, лирични отклонения („къмпингът е най-въздушната форма на свобода…“), късчета история, но и съвременна митология (Ривиерата като временен подслон на Данте, Ницше и Пикасо, последен дом на Матис и витрина за изгряващите Брижит Бардо и София Лорен). И дори елементи, които позволяват на по-прозорливите да задълбаят в проблемни посоки (вж. отношението към жените на карнавала в Ница или прелестните паркове зад частни огради). И така – чак до също песенния финал, който ни отпраща от райската градина на лятото…
Миналата година в интернет се завъртя една от най-добрите туристически реклами от десетилетия – „Това въобще град ли е?“ на Аугюст Юрфал. Късометражката, която приковава вниманието върху Осло, докато се прави, че му обръща гръб, за пореден път доказа същото, което и далечният ѝ предшественик „Откъм брега“ – че хуморът и парадоксът са най-добрият антидот срещу кича. Да, от 1958-а. насам банските значително са се смалили (както и великото разнообразие на шапките), а слънчевите бани отдавна се разглеждат повече като риск, отколкото като благо. И все пак близо 70 години след създаването си филмът на Варда не е демоде – може би защото не се е и опитвал да е по модата.
„Oткъм брега“ (жалко, че играта на думи и препратката към Пруст от оригиналното заглавие Du côté de la côte няма как да се предадат на български) е третият късометражен филм на Аниес Варда (1928–2019) от общо трийсетина и четвъртият, ако започнем броенето от пълнометражния ѝ дебют „Ла Поант Курт“ (1955), смятан за предвестник на Новата вълна. Именно заради „Ла Поант Курт“ и вечното говорене за „бащите“ на течението Годар, Трюфо, Шаброл, Ромер и ко, в късните си години Варда беше наричана „бабата на Новата вълна“ – прякор колкото симпатичен, толкова и снизходителен спрямо тази оригинална, разкрепостена, весела и любяща личност, която с всеки свой кинопис правеше мъничка революция. Далеч по-точно я определи Мартин Скорсезе, когато я назова „едно от божествата на киното“.
Представянето на филма „Oткъм брега“ и този текст се осъществяват с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС по инвестиция BG-RRP-11.016-0049. Цялата отговорност за съдържанието се носи от авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
