Да не забравяме: „Всяка стена е врата“
Нева Мичева
„Привет! – радушно се усмихва младата Кармен Маура от екрана на стар телевизор. – Аз съм майката на прочутия убиец от „Куатро каминос“. Когато синът ми се прибере след някое от своите много прочути убийства, дрехите му на нищо не приличат…“ – и вдига оцапана с червено бяла риза, а в кадъра до нея се мъдри голяма кутия препарат Ecce Omo (homo от библейското „Ето човека!“ е пъклено заместено с марката прах за пране). Двайсетината секунди на тази измислена реклама от „Жени на ръба на нервна криза“ са едни от най-паметните в творчеството на Педро Алмодовар и историята на европейската комедия. Вътре е много от типичното за 80-те: цар Телевизор; превъзбуденият, шарен, манипулативен кич на голяма част от емисиите, облъчващи масите; съмнителната градация на ценностите на малкия екран; вечното съмнение кое наоколо всъщност е истина. Няма как да не се сетя за Алмодовар, когато „Всяка стена е врата“ започва с телевизионен кадър: две безкрайно сериозни жени с високи токчета седят на бяла пейка в опърпан български парк от края на 80-те и разсъждават на глас за извънземните и зеления им цвят. Това, което следва обаче – макар и нелишено от хумор и абсурдизъм – е по-друго.
Филмовият дебют на живеещата във Франция Елица Георгиева, авторка на два романа, преведени и на български, започва от 1989-а – годината, в която Елица е още на седем и в София, майка ѝ Светла Каменова води новичкото младежко предаване „Вариант М“, перестройката отваря прозорчета за дишане, а Берлинската стена е пред падане. Разказът е съставен от телевизионни кадри и кратки включвания на черен фон с текст в първо лице. Любопитното е, че режисьорката си е служила изключително със записите от семейната си видеотека (24 предавания от по 50 минути, излъчени между 1988 и 1992 г.), защото, както уточнява във филма, БНТ от онази епоха няма средства и/или желание да архивира цялата си продукция и материалите от „Вариант М“ не са съхранени. Ето защо във „Всяка стена е врата“ могат да се видят както неща, които сме рециклирали стотици пъти (общи положения от късния соц: екстериори, музика, партийни речи и пр.), така и детайли, които няма къде другаде да си припомним.
Филмът е 55 минути – късометражен според френския Национален киноцентър (там границата с пълнометражното е фиксирана на 60-тата минута) и доста надхвърлящ критерия на най-стария фестивал за късометражно кино в Оберхаузен, според който максималната продължителност следва да е 35 минути. Точно около 35-тата минута Георгиева е подредила един сърцераздирателен пъзъл от улични анкети, в които Светла Каменова задава въпроси на случайни минувачи за упованията им в живота, а отговорите са по ска̀лата между боязливи и попарени. „Оптимист ли сте?“ – „Не ви разбирам“… Впрочем ако нещо ме изненадва във „Всяка стена е врата“, то това са добре артикулираните, смислени отговори на хората, от които „Вариант М“ иска мнение за обществото, бъдещето, самоцензурата и самочувствието – от декламиращи деца, студенти с китари и спонтанно вземащи думата гневни другари до множеството известни мъже, които се бяха нагърбили да изнесат поне теоретически така наречения ни преход.
Виждаме историка Драгомир Драганов и социолога Петър-Емил Митев, Евгений Дайнов и Едвин Сугарев, Иво Инджев и Иван Кръстев (в студиен диалог с преводача Кръстан Дянков), поета Дамян Дамянов, чийто затруднен говор е симултанно „превеждан“ от Надежда Захариева: „Съжалявам, че не извиках, когато ми се викаше“… Думите им са интересни, съдържателни и днес дърпат болезнени струни. (Не мога да разпозная всички и изнасянето на имената им във финалните титри ми помага само частично – допускам, че без надлежното им „етикетиране“ в момента, в който са на екран, по-младите зрители съвсем няма да се ориентират кой кой е и защо е там.) Сред ситуиращите елементи – доста поизтъркани за моето и още няколко поколения, но вероятно нужни за следващите – се открояват музикалните репери: „как ще ги стигнем американците“ се редува с Роксет, „аз не съм комунист“ – със Сабрина, мярваме Милена от началото на чудатата ѝ траектория от бунтарка към ретроград и чуваме „Ла Бамба“, превърната в протестна песен на български с „лу-у-уканка“ в припева (препратка към фамилията на Андрей Луканов… и смущаващо свидетелство, че и през 1990-та, както през 2025-та, сме искали оставки с метафори, свързани със свинското).
„Всяка стена е врата“ е от 2017 г. – в горе-долу същият период ред български режисьорки, трайно пребиваващи другаде, правят пълнометражни дебюти в родината си: Ралица Перова се връща от Великобритания, за да работи по „Безбог“; Елица Петкова и Христиана Райкова се връщат от Германия, за да снимат съответно „Жалейка“ и „Гьолът“; Божина Панайотова се връща от Франция, за да се порови в миналото на семейството си с „Червено, твърде червено“… Заради Алмодоваровия старт отначало очаквам филмът на Елица Георгиева да поеме в минималистично-хумористичната посока на „Гьолът“ и дори в налудно-сатиричната на „Триумф“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева. Но в края ясно виждам добре изведения лайтмотив и го приветствам. На фокус са не нашенските странности и липси, не травмите и отклоненията ни, а надеждите – несмело заявени и редовно мамени, но парадоксално пораждащи нови надежди, тоест нов живот. Затова ми се иска да завърша с пълния цитат от Ралф Уолдо Емерсън, от когото авторката е заимствала заглавието: „Основанието за надеждата се намира в безкрайността на света, която се проявява отново и отново във всяка [негова] частица. Човекът, който наистина познава живота, е наясно, че – напук на привидностите – за всяка неправда има лек и всяка стена е врата“.
Представянето на филма и текста се осъществяват с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС по инвестиция BG-RRP-11.016-0049 с управляващ орган Национален фонд „Култура“. Цялата отговорност за съдържанието се носи от авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този филм отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
