* For English scroll down.
Жени, труд, памет – поетичният свят на Таня Динис
Какво означава думата „Catraias” на португалски? Какво означава тя за теб?
Имах известни затруднения при превода й и в същото време, тъй като ми харесва значението на думата, реших да я запазя на португалски. Catraia е името, дадено на малка, традиционно построена лодка, използвана за крайбрежен риболов, особено в северните райони на Португалия. Но думата означава също момиче, младо момиче. За мен заглавието носи това двойно значение: малките лодки, които се изправят пред морето с издръжливост, и жените от Кашинас, в този случай, които от ранна възраст, много млади, от необходимост, чрез работа или по свой избор, са поемали тежки и опасни задачи, традиционно свързани с мъжете. Тези жени, подобно на catraias, може да изглеждат крехки, но разкриват огромна сила. Изборът на това име беше и начин да се признае тази устойчивост, да се даде достойнство на животи, които толкова често са премълчавани. Catraias така се превръща в метафора: на борба, на принадлежност, но и на нежност и грижа.
Откъде дойде вдъхновението и идеята за филма?
Идеята се роди от покана на Нуно Родригес за артистична резиденция в Solar – Galeria de Arte Cinemática във Вила до Конде, резиденция в тази област, която доведе до аудиовизуалната инсталация Apontamentos diáfanos, която беше част от програмата ANIMAR 16 през 2021 г. Тъй като фокусът на моята работа е върху истории и събития, свързани с жени, които са преживели тежки и невидими условия на труд, често неразпознати от обществото, и тъй като вече имах семейна връзка с семейството на Ирмина де Хесус Теросо, реших да започна с нейната история – жена, която е живяла от и за морето.
Тази първоначална работа беше пространство за експериментиране между образи, звуци и фрагменти от паметта, където документалното и фикцията вече бяха преплетени. Инсталацията ми даде отправната точка за филма, не само чрез създадените образи, но и чрез връзката, която установих с територията и с хората, по-специално с Ирмина де Хесус Теросо.
При първата ми среща с Ирмина разбрах, че няма семейни архивни снимки, които първоначално търсех, но вместо това имаше история – много истории – които трябваше да бъдат изслушани: една 85-годишна жена, дъщеря и внучка на рибари на треска, която от много ранна възраст се е сблъсквала с суровия живот на морето и тежкия труд, без никога да престава да се съпротивлява. Чрез нея, а по-късно и чрез други жени от Каксинас, разбрах, че не става въпрос само за разказване на индивидуални истории, а за създаване на пространство, в което да се говори за колективна памет, пресичаща се с идентичността на цяла рибарска общност.
Филмът е роден от тази нужда, от желанието да преобразувам и документирам тези спомени чрез киното. Говоря за спешност за себе си, като художник, фокусиран върху историите на жените и тяхната връзка с работата, но също така признавам, че други истории, книги, други художници и други произведения на изкуството са били и все още се създават за тази общност.
Catraias следва хибриден подход, той не документира стриктно, а предоставя пространство за интерпретация и въображение. Кога една лична история трябва да бъде разказана и показана чрез такъв кинематографичен език?
За мен, когато една лична история носи в себе си нещо, което надхвърля биографията, тя може да бъде разказана по по-открит начин, който не се ограничава до фактическия запис. Именно в това пространство между фикцията и документалистиката намирам свободата да работя. Моят артистичен път винаги е бил белязан от това пресичане – между киното, пърформанса и визуалните изкуства; между движещото се изображение и фотографията; между биографията, автобиографията и колективната памет.
Catraias е филм, който не търси да даде окончателни отговори или да установи „документална истина”. Това, което ме интересува, е да създам пространство за среща между преживяното и въображаемото, между миналото и настоящето, между това, което паметта съхранява, и това, което преобразува. Личната история в този случай се превръща във врата към колективно преживяване, а киното ми позволява да дам форма на това преживяване – чрез жестове, мълчание, наслагване на образи и елементи от морето и неговите текстури в създаването на поетичен език.
Филмът прекрасно предава материалността на морето – текстурите на живота и работата край морето и с морето. Как подхождаш към материалността и каква роля играят текстурите във разказването на истории?
Текстурите и наслагванията са фундаментални в моята работа. Важно е да има пространство в това, което предлагам на зрителя – пространство, в което всеки човек да създаде свой собствен филм, своя собствена интерпретация в рамките на това, което представям. В случая с морето текстурите са навсякъде: в солта, вкоренена в кожата, във вятъра, който оформя тялото, в повтарящия се звук на въжета и мрежи, в грубостта на скалите, в жестовете на загрубелите ръце. Снимането на Catraias до голяма степен се състоеше в това да се науча да слушам тези текстури и елементи, не само с очите, но и с тялото. За това разчитах и на перспективата на художника Ренато Круз Сантос, който е от Каксинас и развива своето артистично творчество там.
В моя артистичен процес материалността винаги е преплетена с паметта. Работя с визуални и звукови фрагменти – архивни фотографии, визуални документи, писма, Super 8 или 16-милиметрови кадри – и се опитвам да ги реактивирам чрез наслагвания, бавни манипулации и малки измислени постановки. В този смисъл текстурите не са просто естетически повърхности: те са живи архиви, сетивна памет. Те съхраняват това, което времето не е могло да изтрие, и ни позволяват да предадем в настоящето нещо от суровостта и красотата на тези животи, свързани с морето.
Звуковата среда на филма, създадена от художника Хорхе Кинтела, резонираше с вселената на емоционалните спомени, корените и териториите – изградена върху органичността на звуците, предизвикани от преживяванията на тези жени. Тези звуци бяха модифицирани, за да променят нашето възприятие за морето, времето, пространството и ритъма, без да попадаме в носталгична вселена.
Паметта беше използвана като пространство за създаване, пресъздаване и трансформация – антропология на афекта, където границите между реалността и документацията, миналото и настоящето са размити. Появява се разказ: набор от думи, съпътстващи изображенията, съставени от транскрипции и редактирани разговори с тези жени. По този начин творбата се отказва от първоначалния и традиционен подход на документалистиката, на прякото свидетелство от първо лице – дори и да е от първо лице, то сега се интерпретира от друг глас, от мен самата или от друг герой – без да губи своите антропологични и етнографски измерения, нито своята пространствена и времева основа.
Разказът на филма предава любов и грижа, но морето сякаш оставя солен послевкус в историята. Можем ли да го тълкуваме като горчивина или по-скоро като благодарност?
Морето винаги е амбивалентно. За жените от Каксинас то беше място на любов и прехрана, но също и на отсъствие, мълчание, болка и скръб. „Соленият послевкус“, който остава във филма, е точно тази смесица: горчивината от загубата и отсъствието, но и благодарността за един живот, който въпреки всичко е бил оформен от морето.
За мен нямаше смисъл да избирам едно тълкуване пред другото, защото солта е едновременно рана и лек. Животът на тези жени е белязан от трудности и издръжливост, но също и от дълбока грижа: за децата им, за домовете им, за рибарските мрежи, за самата общност и за мястото им в обществото. Морето, с цялата си жестокост, им даваше и форма на независимост и утвърждаване. Филмът се намира в това нестабилно равновесие – между болката и благодарността.
Все пак това остава моят опит, моята перспектива, моето разбиране за това, което видях, проучих и интерпретирах.
С „Catraias“ един почти етнографски поглед върху живота на жените край морето и труда, който определя ежедневието им. Как реши да се фокусираш върху тези теми и какъв беше подходът към тяхното представяне?
Чрез работата си се стремя да изведа на преден план разкази, които са останали невидими или заглушени, забравени от историята, с особено внимание към разказите на жените и начините, по които техният труд и преживявания са били исторически маргинализирани. В този контекст архивите на жените играят централна роля в моя артистичен процес, като служат като суровина за изграждането на нови начини за четене на миналото, настоящето и бъдещето. За мен е важно да се замисля: кой избира какво да се архивира? Да се документира? Кой разказва историята? За кого я разказваме? Кой я слуша, приема, поставя под въпрос?
Особено ме интересува събирането на устни истории и как фотографията – или липсата ѝ – може да послужи като отправна точка за спасяване на спомени, преосмисляне на мълчания и предизвикване на конвенционални нарративи. В произведения като „Лаура“ (2017) например използвах фотографии от сирашки архив, фрагмент от семеен архив, за да съставя фрагментиран и въздействащ портрет на една жена през времето, поставяйки под въпрос границите между документалното и фикционалното. Във филма Não são favas, são feijocas (2013) изобразявам жени, работещи на полето. В перформативното произведение Operariada (2025), за бивши текстилни работнички, изследвам властовите отношения и съпротивата, уязвимостта на труда и моралното и сексуалното насилие, на което много жени са били (и все още са) подложени. По подобен начин, във филма Tão pequeninas, tinham o ar de serem já crescidas (2024) проследих живота на бивши прислужници от Байшо и Алто Миньо, които дошли в Порто, за да работят в домакинства.
В Catraias работих с свидетелствата на жени – бивши рибарки от рибарското селище Каксинас – които са предизвикали стереотипните норми в света на труда, изследвайки как техните гласове и образи могат да създадат жив архив, който се съпротивлява на забравата. Това е общност, оформена от ежедневие на издръжливост, в която жените са допринесли за изхранването и организацията на цели семейства, поемайки рискове в морето и по скалите, като едновременно с това са носили отговорността за дома и живота на сушата.
Архивите на жените за жените – дали това са фотографии, документи, писма, спомени или дори жестове и мълчания – за мен са суровина за изграждане на нови интерпретации, конфронтации и въпроси за миналото в настоящето. Повече от съхраняването, ме интересува трансформацията: да мисля за това как паметта се движи в настоящето и се прожектира в бъдещето, винаги конфронтирайки въпроса кой е запомнен и кой е пропуснат.
В Catraias работих по фрагментиран и поетичен начин, пресичайки документалното и фикцията, защото вярвам, че именно в това хибридно пространство паметта придобива тяло. Филмът не е просто етнографски запис, а е и сетивно и политическо есе, в което тялото се явява като жив архив, а киното се превръща в пространство за слушане, принадлежност и творчество.
Таня Динис, Вила Нова де Фамаликан**,** 1983 г. Нейното творчество обхваща различни перспективи и артистични области – фотография, пърформанс и кино – като черпи от архивни изображения, както лични, така и анонимни, както и от други записи на реални изображения. Тя се фокусира върху истории и събития, водени от жени, които се сблъскват с тежки и невидими условия на труд, често неразпознати в обществото. Художник в програмата Luas Novas, Batalha Centro de Cinema, Порто, 2024. TÃO PEQUENINAS, TINHAM O AR DE SEREM JÁ CRESCIDAS, най-добър късометражен филм на IndieLisboa 2024 и най-добър португалски документален филм на MDOC Melgaço 2024. Създаване на OPERARIADA, истории на бивши текстилни работници от Vale do Ave, копродукция с CIAJG в Гимараеш и Teatro Narciso Ferreira. CORPOGRAFIA - Corpo Museu в Museu da História da Cidade de Viseu, 2024. Elas Entram e Ficam!, 2023, продуциран от TEP и Teatro Municipal do Porto. Режисьор на Todos vivemos a mesma viagem de maneiras diferentes, Circuito Braga Media Artes, Брага, 2022. Образователен проект ATOS, Odisseia Nacional на Teatro Nacional D. Maria II, с Plano Nacional das Braga, 2023. Não são favas, são feijocas (2013), награден на няколко филмови фестивала, последван от Arco da Velha (2015), Laura (2017) – носител на наградата Arquivo на Arquivo em Cartaz - Международен фестивал за архивни филми, Бразилия. Lurdes (2022), награден на FUSO Vídeo Arte Lisboa. Грант за творчество от PACT - Plano de Apoio à Criação Territorial ARTISTA NO CENTRO 2019/2021 от A Oficina Guimarães. Директор на SANGUE NOVO, 22-ри Лундо-бразилски филмов фестивал в Санта Мария да Фейра, 2019. Носител на наградата GNRATION Summer Labs с аудиовизуалната инсталация sobrepostos, 2020. Асистент в Катедрата по кино и театър в ESAP и в Катедрата по театър в Universidade do Minho. Представена в колекцията за съвременно изкуство на Община Порто.
Представянето на филма „Catraias“ и това интервю се осъществяват с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС по инвестиция BG-RRP-11.016-0049. Цялата отговорност за съдържанието се носи от авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
Women, labour, memory – the poetic world of Tânia Dinis
What does the word Catraias mean in Portuguese? What does it mean for you?
I had some difficulty translating it and, at the same time, because I like the meaning of the word, I decided to keep it in Portuguese. Catraia is the name given to a small, traditionally built boat used in coastal fishing, especially in the northern regions of Portugal. But the word also means girl, young girl. For me, the title carries this double meaning: the small boats that face the sea with resilience, and the women of Caxinas, in this case, who from an early age, very young, out of necessity, through work, or by choice, took on heavy and dangerous tasks traditionally associated with men. These women, like the catraias, may seem fragile, but they reveal immense strength. Choosing this name was also a way of acknowledging that resistance, resilience, of giving dignity to lives so often silenced. Catraias thus becomes a metaphor: of struggle, of belonging, but also of tenderness and care.
Where did the inspiration and idea for the film come from?
The idea emerged from an invitation by Nuno Rodrigues for an artistic residency at Solar – Galeria de Arte Cinemática in Vila do Conde, a residency in this territory that resulted in the audiovisual installation Apontamentos diáfanos, which was part of the ANIMAR 16 program in 2021. Since the focus of my work lies in stories and events led by women who endured harsh and invisible working conditions, often unrecognized by society, and as I already had a family connection with the family of Irmina de Jesus Terroso, I decided to begin with her story—a woman who lived from and for the sea.
This initial work was a space of experimentation between images, sounds, and fragments of memory, where documentary and fiction were already interwoven. The installation gave me the starting point for the film, not only through the images created but also through the relationship I established with the territory and with the people, in particular with Irmina de Jesus Terroso.
At my first encounter with Irmina, I realized that there were no family archival images, which I had initially been searching for, but instead there was a story—many stories—to be listened to: a woman of 85, daughter and granddaughter of cod fishermen, who from a very early age faced the harshness of the sea and of work, without ever ceasing to resist. Through her, and later through other women of Caxinas, I understood that it was not just about telling individual stories, but about creating a space to speak of a collective memory that intersects with the identity of an entire fishing community.
The film is born out of that urgency, out of that desire to transform and document these memories through cinema. I speak of an urgency for myself, as an artist focused on women’s stories and their relationship with work, but I also recognize that other stories, books, other artists, and other artworks have been and are still being created about this community.
Catraias has a hybrid approach, it does not strictly document but it provides space for interpretation and imagination. When does a personal story need to be told and shown through such cinematic language?
For me, when a personal story carries within itself something that goes beyond biography, it can be told in a more open way, one that is not limited to factual record. It is in that space between fiction and documentary that I find the freedom to work. My artistic path has always beenmarked by this intersection—between cinema, performance, and visual arts; between moving image and photography; between biography, autobiography, and collective memory.
Catraias is a film that does not seek to provide definitive answers or to establish a “documentary truth.” What interests me is creating a space of encounter between what was lived and what is imagined, between past and present, between what memory preserves and what it transforms. The personal story, in this case, becomes a doorway into a collective experience, and cinema allows me to give form to that experience—through gesture, silence, the layering of images, and the elements of the sea and its textures in the creation of a poetic language.
Your film beautifully conveys the materiality of the sea—the textures of life and work by and with the sea. How do you approach materiality, and what role do textures play in your storytelling?
Textures and overlays are fundamental in my work. It is important that there is space in what I propose to the viewer—space for each person to create their own film, their own interpretation within what I am presenting. In the case of the sea, textures are everywhere: in the salt embedded in the skin, in the wind that shapes the body, in the repeated sound of ropes and nets, in the roughness of the rocks, in the gestures of calloused hands. Filming Catraias was, in large part, about learning to listen to those textures and elements, not only with the eyes but also with the body. For this, I also relied on the perspective of the artist Renato Cruz Santos, who is from Caxinas and develops his artistic work there.
In my artistic process, materiality is always intertwined with memory. I work with visual and sound fragments—archival photographs, visual documents, letters, Super 8 or 16mm footage—and I seek to reactivate them through overlays, slow manipulations, and small fictional stagings. In this sense, textures are not merely aesthetic surfaces: they are living archives, sensory memory. They preserve what time could not erase and allow us to transmit, in the present, something of the harshness and the beauty of these lives connected to the sea.
The film’s soundscape, created by the artist Jorge Quintela, resonated with the universe of affective memories, roots, and territories—built on the organicity of sounds evoked by the lived experiences of these women. These sounds were then modified and manipulated to alter our perception of the sea, of time, space, and rhythm, without falling into a nostalgic universe.
Memory was used as a space for creation, re-creation, and transformation—an anthropology of affect, where the boundaries between reality and documentation, past and present, are blurred. A narration emerges: a set of words accompanying the images, constructed from transcripts and edited conversations with these women. In this way, the work abandons the initial and traditional device of documentary, of direct first-person testimony—even if it is in the first person, it is now interpreted by another voice, myself or a character—without losing its anthropological and ethnographic dimensions, nor its spatial and temporal grounding.
The film’s narrative conveys love and care, but the sea seems to leave a salty aftertaste in the story. Can we interpret this as bitterness or rather as gratitude?
The sea is always ambivalent. For the women of Caxinas, it was a place of love and sustenance, but also of absence, silence, pain, and mourning. The “salty aftertaste” that remains in the film is precisely that mixture: the bitterness of loss and absence, but also the gratitude for a life that, despite everything, was shaped by the sea.
For me, it did not make sense to choose one reading over the other, because salt is at once wound and cure. The lives of these women were marked by hardship and resilience, but also by profound care: for their children, for their homes, for the fishing nets, for the community itself, and for their place in society. The sea, with all its violence, also gave them a form of independence and affirmation. It is in that unstable balance—between pain and gratitude—that the film resides.
Still, it remains my experience, my perspective, my understanding of what I witnessed, researched, and interpreted.
With Catraias you give us a detailed insight, almost ethnographic, of the life of women by the sea and the labour that defines their everyday life. How did you decide to focus on these themes and what was you approach to depict them?
Through my work, I seek to bring forth stories that have remained invisible or silenced, forgotten from being mentioned in history, with particular attention to women’s narratives and the ways in which their labor and experiences have been historically marginalized. In this context, women’s archives about women play a central role in my artistic process, serving as raw material for the construction of new ways of reading the past, the present, and the future. It is important for me to reflect: who chooses what gets archived? Documented? Who tells the story? For whom do we tell it? Who listens, receives it, questions it?
I am especially interested in the collection of oral histories and in how the photographic image—or its absence—can serve as a starting point to rescue memories, reinterpret silences, and challenge conventional narratives. In works such as Laura (2017), for instance, I used photographs from an orphan archive, a fragment of a family archive, to compose a fragmented and evocative portrait of a woman through time, questioning the limits between the documentary and the fictional. In the film Não são favas, são feijocas (2013), I portrayed women working in the fields. In the performative creation Operariada (2025), with and about former textile workers, I explored power relations and resistance, labor vulnerability, and moral and sexual abuse to which many women were (and still are) subjected. Similarly, in the film Tão pequeninas, tinham o ar de serem já crescidas (2024), I traced the lives of former maidservants from Baixo and Alto Minho who came to Porto to serve in households.
In Catraias, I worked with testimonies of women—former fisherwomen from the fishing community of Caxinas—who challenged gender norms in the world of labor, exploring how their voices and images can construct a living archive that resists forgetting. This is a community shaped by a daily life of resilience, where women contributed to the sustenance and organization of entire families, taking risks at sea and on the rocks, while simultaneously bearing the responsibility of home and life on land.
Women’s archives about women—whether photographs, documents, letters, memories, or even gestures and silences—are, for me, raw material to build new readings, confrontations, and questions of the past in the present. More than preserving, I am interested in transforming: in thinking about how memory moves in the present and projects itself into the future, always confronting the question of who is remembered and who is left out.
In Catraias, I worked in a fragmented and poetic way, crossing documentary and fiction, because I believe it is in that hybrid space that memory gains body. The film is not merely an ethnographic record; it is also a sensorial and political essay, where the body appears as a living archive and where cinema becomes a space of listening, belonging, and creation.
Tânia Dinis Vila Nova de Famalicão, 1983. Her work spans different perspectives and artistic fields – photography, performance, and cinema – drawing from archival images, both personal and anonymous, as well as other records of real images. She focuses on stories and events led by women who face harsh and invisible working conditions, often unrecognized in society. Artist in the program Luas Novas, Batalha Centro de Cinema, Porto, 2024. TÃO PEQUENINAS, TINHAM O AR DE SEREM JÁ CRESCIDAS, Best Short Film at IndieLisboa 2024 and Best Portuguese Documentary at MDOC Melgaço 2024. Creation of OPERARIADA, stories of former textile workers from Vale do Ave, co-produced with CIAJG in Guimarães and Teatro Narciso Ferreira. CORPOGRAFIA - Corpo Museu at the Museu da História da Cidade de Viseu, 2024. Elas Entram e Ficam!, 2023, produced by TEP and Teatro Municipal do Porto. Direction of Todos vivemos a mesma viagem de maneiras diferentes, Circuito Braga Media Artes, Braga, 2022. Educational project ATOS, Odisseia Nacional of Teatro Nacional D. Maria II, with the Plano Nacional das Braga, 2023. Não são favas, são feijocas (2013), awarded at several film festivals, followed by Arco da Velha (2015), Laura (2017) – winner of the Arquivo prize at Arquivo em Cartaz - International Archive Film Festival, Brazil. Lurdes (2022), awarded at FUSO Vídeo Arte Lisboa. Creation Grant from PACT - Plano de Apoio à Criação Territorial ARTISTA NO CENTRO 2019/2021 by A Oficina Guimarães. Director of SANGUE NOVO, 22nd Festival de Cinema Luso Brasileiro de Santa Maria da Feira, 2019. Winner of the GNRATION Summer Labs with the audiovisual installation sobrepostos, 2020. Assistant professor in the Department of Cinema and Theatre at ESAP and in the Theatre Department at Universidade do Minho. Represented in the contemporary art collection of the Municipality of Porto.
