Дахомей и миналото: преносно и буквално

Савина Петкова · 2026-01-16

Възможността да гледаме филм като Дахомей днес, и то безплатно, резонира с етоса на неговата режисьорка, френско-сенегалската носителка на голямата награда “Златна мечка за най-добър филм” от Берлинале, Мати Диоп. Документалният Дахомей е заснет през 2021 г., показан за пръв път през 2024 г., а през изминалата 2025 г., Диоп организира своеобразно “турне” из най-престижните университети в САЩ – Харвард, Дюк, Колумбия и други – където прожекциите са придружени от разговори по засегнатите теми, културно наследство, реституция и деколонизация. На пръв поглед, един 68-минутен филм, документиращ завръщането на 26 артефакта – кралски съкровища – от музея-затвор в колонизаторска Франция обратно в родното им кралство Дахомей (днешен Бенин), е сякаш създаден, за да бъде показван в университетска аудитория. Образователният мотив, солидно заложен в подобен тип проект, го прави идеален за педагогически цели, и политически каузи (policy-making), но въпреки всичко, Дахомей е и фестивален филм. Не се случва често победител в категорията “най-добър филм” на някой от престижните европейски фестивали да се окаже документален такъв, а още по-рядко, филм под стандартните 90 минути. Дахомей е необичайно явление и по други причини. Самата Диоп, израснала между Франция и Сенегал, е племенничка на легендарния кинорежисьор Джибрил Диоп Мамбети (Туки Буки, 1973). Постколониалната критика и проблематичните отношения между Европа и Северна Африка са в основата на всичките ѝ филми, а амбивалентността спрямо културното наследство приема разнообразни форми. Призраци, например, обуславят до голяма степен както пълнометражния ѝ дебют, игралния Атлантик (2019), така и документалния Дахомей, чиято политическа конкретика ни се поднася с поетичен тон.

От екрана на Дахомей ни говори миналото – и преносно, и буквално. Пренебрегнатите статуи от дърво, метал, и текстилни нишки, с размери до 250 кг., проговарят благодарение на гласа зад кадър – монолози, описани и озвучавани от писателя Макензи Орсел от Хаити – с неговия насечен, издут тембър, придаващ достолепност на първото лице единствено число. “Нарекоха ме 26, не 20, не 25,” казва той, намеквайки за обезличаващите музейни таксономии, “но защо не ме нарекоха с истинското ми име. Не го ли знаят?”. В реторичния въпрос има примеси на гняв, но и на скръб и разбираме, че гласът “принадлежи” на статуята на крал Гезо, която е само една от над 7000 подобни артефакти, които през 1892 са били иззети и залостени в Париж – някои като част от постоянната колекция на Musée du Quai Branly, а други, индексирани в подземните му архиви. Само 26 от тях са върнати в Бенин през ноември 2021 г., благодарение на дипломатическо споразумение между президента на Бенин Патрис Талон и Еманюел Макрон.

Персонификацията чрез гласа зад кадър е първият формален похват, с който Диоп си служи, за да ни покаже как емпатията може да съществува там, където идентификацията е невъзможна. “В главата ми все още кънти звънтенето на вериги, все още усещам в устата си послевкуса на океана.” На черния фон, зрителското въображение рисува картини с емоционални краски – отвличане, обир, изтръгната принадлежност и копнеж по единението. И ето – самолетът каца и брандираните камиони са готови да превозят артефактите обратно у дома. Посрещнат с възторг и вълнение от страна на местните, конвоят се рои, хората празнуват с песни и танци пред Пале де ла Марина, президентството на Република Бенин. В този момент ясно личи колко по-динамично присъства камерата, сякаш и тя празнува. Операторската работа на Жозефин Друен-Вияр е вторият по важност похват в Дахомей, и макар че документалистиката може лесно да се превърне в чист формализъм, абстрахирайки се от това, какво се случва в кадъра с естетическа цел, филмът много умело удържа визуалната си поетичност в границите на допустимото. Афектът, който ни пронизва благодарение на снимането “от ръка”, е коренно различен от неподвижната камера в началото на филма; с други думи, статичните кадри са капани; и те са един своеобразен музей.

Символният пласт на Дахомей не е заровен надълбоко; напротив. В първата половина на филма, метафорите и алегориите, които се преплитат в ритъма на монолога, задават фикционален хоризонт. Като разказвачите на древни епоси, гласът отеква през вековете и до днес, но има и едни други гласове, които за Диоп предвещават бъдещето. Към края на филма ставаме част от разпален дебат между бенински студенти и от организиран за целта форум, където младите хора споделят своите мнения, съображения, страхове с радикална искреност. Културното наследство, за щастие, е много повече от материалните си измерения, но според Дахомей преносното и буквалното са неразривно свързани – и в поезията, и в живота.

Савина Петкова

Савина Петкова завършва философия в Софийския университет и кинознание в University College London (UCL), както и докторантура по философия на киното в King’s College London. Пише кинокритика на български и на английски за Talking Shorts, FilmSociety.bg, Литературен Вестник, MUBI Notebook, Little White Lies, Senses of Cinema, Cineuropa, The Film Stage, Sight and Sound и др. Член е на СБФД, FEDEORA и FIPRESCI.

Мати Диоп

Разнообразната й филмова дейност от 2000 г. насам утвърждава режисьорката като представител на нова вълна в африканската култура. Нейният пълнометражен филм Атлантик печели Голямата награда на журито в Кан през 2019 г. Мати Диоп вижда киното като инструмент за преосмисляне, който възстановява изгубени образи, поставя под въпрос деградиращите колониални представи и открива нови герои и героини.

Филмография
2011 Снежно оръдие (Snow Canon) - къс.
2013 Хиляда слънца (A Thousand Suns) - док.
2015 Либерийско момче (Liberian Boy) - къс.
2019 Атлантик (Atlantics)
2020 В моята стая (In My Room) - къс.
2024 Дахомей (Dahomey) - док.

Представянето на този текст се осъществява с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС по инвестиция BG-RRP-11.016-0049 с управляващ орган Национален фонд „Култура“. Цялата отговорност за съдържанието се носи от авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този филм отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.